Знаете ли онова чувство – наляга ви кандилката, решавате да изпробвате нервите си в една логическа игра, сядате пред екрана с кафето и си казвате: „Хайде сега, малко релакс, ще победя тоя робот“, а накрая компютърът ви вкарва в такава вилка, че не знаете откъде да се измъкнете? Точно така се чувствам всяка вечер с играта „Гомоку“.
И да не си мислите, че става въпрос за онези простички „Крестики-нолики“ от детството, дето ги играехме на последния лист от тетрадката по математика, за да не ни хване учителката. Не, това е съвсем различна порода звяр. Гомоку – известна още като „Пет в редица“, „Пет камъка в редица“ или с японското „Гомокунарабэ“ – е игра, в която целта е проста: пръв да подредиш пет свои фигури в редица – хоризонтално, вертикално или диагонално . Ама простото рядко е лесно, особено когато насреща ти стои алгоритъм, който смята по 10 000 варианта в секунда.
Какво, по дяволите, представлява тая игра?
За тези от вас, които са я мяркали само като приложение в телефона или като спам-реклама за „умни игри“, нека обясня накратко. Гомоку идва от Япония, ама корените ѝ са в Китай – и то от преди две хилядолетия . Представете си дъска с размери 15 на 15 линии (в спортивния вариант) или 19 на 19 (в традиционния, като за Го) . Двама играчи се редуват да слагат камъни – единият с черни, другият с бели. Черните почват първи, слагат камък в центъра и оттам нататък почва надлъгването .
Идеята е проста колкото дървен философ: който пръв направи пет в редица – печели. Ама уловката е, че компютърът не играе като хората. Той не се кефи на пет в редица, той се кефи да те вкара в ситуация, от която няма измъкване.
Битката с „умния“ компютър
Играя си аз на един онлайн сайт. Слагам ниво „Средно“, че не съм национал, ама все пак имам самочувствие. Започваме. Аз с черните (първи ход, значи), той с белите. Слагам си камък в центъра – той веднага до мен. Започваме да градим.
В Гомоку няма фолове – няма забранени ходове като при рэндзюто (за които сигурно сте чували) . Можеш да си правиш каквито искаш вилки, можеш да цепиш играта наляво-надясно, може да правиш и по-дълги редици – ама те не ти носят победа, ако са повече от пет . Трябва да са точно пет.
И тогава компютърът почва да показва зъби.
Когато алгоритъмът ти строи „вилици“ без да мига
Едно от най-коварните неща в онлайн Гомоку е, че компютърът не строи просто една редица. Той строи вилки. За тези, които не знаят – вилката е позиция, при която с един ход създаваш две заплахи едновременно. Например правиш така, че да имаш две отворени тройки (три камъка в редица със свободни двата края) – и където и да сложи противникът, ти на другия ход печелиш .
Случвало ли ви се е? Ето ме мен, мисля си, че съм подредил хубава атака отляво, а компютърът кротко си слага камъчета някъде в другия край на дъската. И изведнъж – оп! – оказва се, че през цялото време е градил скрита тройка по диагонал, която съвсем невинно е чакала да я завърши. Аз се чудя кое да блокирам първо – неговата явна атака или скритата. И докато се чеша по главата, той спокойно си достроява петия камък и ми се усмихва виртуално.
„Пет в редица“ и другите имена на тая мъка
Интересното е, че Гомоку има толкова имена, колкото и държави, в които са я играли. В България най-често я наричаме „Пет в редица“. В Русия я знаят като „Пять в ряд“ или просто „Гомоку“ . В Япония, освен Гомоку, я наричат и „Гомокунарабэ“ – което буквално значи „пет неща в редица“ . А има и вариант, наречен „Рэндзю“ (или рендзю), който е същата работа, ама със забранени ходове за черните – за да нямат предимство . Ама онлайн компютърът не го интересуват тия тънкости – той си играе без фолове и без милост.
Има дори българска следа в историята – някой си К. Коцев (явно наш човек) измислил вариант на Гомоку със „симетрични правила“, при който първият камък в центъра се брои едновременно за черен и за бял, ама тоя вариант не хванал голямо разпространение . Все пак – гордост за нацията, че и българин е дал идея за развитие на играта!
Защо въобще продължаваме да играем?
Истината е, че Гомоку е игра, в която черните (тези, които почват) имат математическо предимство. Още 1994 година някой си Виктор Аллис го доказал строго – при оптимална игра черните винаги печелят . Ама то рядко някой от нас играе оптимално, нали? Ние сме си хора – грешим, забравяме, напираме, когато не трябва, и се дърпаме, когато трябва да атакуваме.
Компютърът обаче не греши. Той знае всичките тия статистики. Той не се притеснява, не трепери, не му трепва ръката (ако имаше ръка). И точно това ни вбесява, но и ни кара да продължаваме. Всеки път си мислим: „Тоя път ще го хвана в неговата собствена вилка!“.
„Ето че пак ме нареди, дявол такъв!“
Последният път играя една партия. Дъската 15 на 15, средата на играта. Аз успях да направя една отворена тройка и една затворена четворка. Мисля си – това е, сега или никога. Компютърът обаче не се притеснява. Той слага камък точно на мястото, което блокира и двете ми заплахи едновременно. И докато аз се чудя как стана тая работа, той почва да строи негова си атака от другата страна. Започва една такава „серия от шахове“ (както я наричат професионалистите) – почва да реди четворки една след друга, аз само блокирам, без да имам време да си помисля за контраатака .
Накрая, след поредица от ходове, които нямах думата да спра, той спира и на дъската има пет бели камъчета подред по диагонал. Играта свърши. Аз – победен. Той – без дори да ми каже „Браво, опитай пак“.
Има ли надежда срещу машината?
Има, ама е малка. В Гомоку, както и в другите логически игри, надеждата идва от факта, че компютърът понякога (много рядко) не избира най-силния ход, ако нивото не е максимално. Или пък ако играете с правилата „Pro“ или „Swap“ – дето след третия ход вторият играч може да си размени цветовете с първия . Това е малко като да кажеш на компютъра: „Абе, дай да разменим, че ти взе по-силния цвят“.
Ама в повечето онлайн игри тия тънкости ги няма. Просто сядаш срещу един бездушен алгоритъм и се опитваш да надвиеш собствената си човешка природа – склонността да грешиш, да пропускаш, да не видиш вилката, която се задава отдалеч.
Крайното дъно (или връх?)
Има едно особено унижение в Гомоку, което не съм срещал в други игри. Казва се „фол“ – ама понеже ние играем чисто гомоку без фолове, то няма как директно да загубиш от забранен ход. Ама компютърът може да те вкара в положение, в което всичките ти ходове водят до неговата победа. Това се казва „цуме-гомоку“ – ситуация, в която колкото и да мислиш, няма спасение.
Понякога, като ме вкара в такава безизходица, си казвам: „Абе, тоя компютър сигурно се кефи отвътре“. Няма начин да не се кефи. Алгоритмите имат его, кълна се.
Ако искате да пробвате…
Та така. Ако и вие сте от хората, които обичат да си тестват нервите с една древна логическа игра, пробвайте „Гомоку“ онлайн. На англоезичните сайтове я търсете като „Gomoku“, „Five in a Row“ или „Connect5“. Ако искате по-сложен вариант – търсете „Renju“ (рэндзю), дето има забрани за черните .
И не казвайте, че не съм ви предупредил. Компютърът няма милост, няма състрадание, няма и приятели. Той само чака да сгрешите, за да ви нареди петте камъка в редица и да продължи към следващата жертва.
Ама пък, когато (много рядко) успеете да го победите – чувството е невероятно. Ставате от стола, вдигате ръце и казвате на монитора: „Виждаш ли, и ти можеш да сбъркаш, железен мозък!“.
Трае пет минути. После пак кликвате „Нова игра“ и всичко започва отначало.
